Задава го години наред Габровският фестивал “Дни на камерната музика” (15 – 20 септември) или по-точно неговият директор, организатор, мениджър, репертоарен стратег, автор на рекламни и на просветителски материали, също и изпълнител Иван Стоянов – диригента на Габровския камерен оркестър. За 48-и път фестивалът кани предимно български изпълнители и им предлага вглеждане в музиката на късния ХХ и на ХХ I век. При толкова сериозен дефицит на концертни сцени за по-новата музика и за българската – също, мястото на този фестивал отдавна се очерта като значимо и форумът придоби авторитет сред музикантството, особено сред тези музиканти, които бягат от репертоарната инерция, от клишетата. Има ги все още, колкото и присъствието им в музикалния ни живот да е изключението, което потвърждава правилото.Точно програмата и на тазгодишния фестивал ме отправи към Габрово, въпреки че в София имаше гостуване на големи изпълнители като Капюсон и Хаделих. Но Капюсон слушах, а Хаделих съвсем скоро, през октомври, ще гостува на Берлинската филхармония, а имах възможност да го слушам миналата година от фестивала в Залцбург в Берг-концерт за цигулка заедно с Андрис Нелсонс и Виенската филхармония по Medici tv. Вярно е, че преживяването в зала е доста по-различно, но се надявам да имам тази възможност в бъдеще. А възможността да чуя някои от композициите, които прозвучаха в Габрово ми се стори единствена. Може и да греша. Затова така стана, че фестивалната линия в началото на този сезон продължи.
Три камерни ансамбъла – “Софийски солисти” с Константин Добройков, Българският камерен оркестър – Добрич с диригент Арто Чифчиян и Габровският камерен оркестър с диригент Иван Стоянов, Струнният квартет “Фрош” и Камерният хор на Пловдивската държавна опера, формиран и дирижиран от Драгомир Йосифов направиха фестивала тази година. Имаше и концерт на съвсем млади габровски инструменталисти, който за съжаление пропуснах. Но не пропускам да посоча веднага композиторите, включени в репертоарната листа на събитиет0 – сериозна листа, с реален професионален подбор от страна на артистите-музиканти, които свириха и пяха в Габрово. В тази седмица Габровската публика се срещна с музиката на Алфред Шнитке, Пламен Джуров, Васил Казанджиев, Константин Илиев, Любомир Пипков, Георги Тутев, Иван Спасов, Димитър Тъпков, Симеон Пиронков, Филип Павлов, Антон Веберн, Ейтор Вила Лобос… Разбира се имаше и твърд класически сегмент, който дойде само да демонстрира, че разпространеното мнение на закоравелите репертоарни традиционалисти, че който не може да свири класическия репертоар се хваща със съвременната музика, е фалшива новина, казано на днешен жаргон. Бах и Шуман, Брешанело и Целтер “съжителстваха” в перспективен диалог със своите по-късни колеги. Така нагледно бе показан и утвърден континуитетът в музикалното творчество, както това се прави навсякъде и както е задължително да се прави и у дома. Но засега се случва рядко.
В програмата на ансамбъла “Софийски солисти”, който не за първи път открива фестивала, този път с диригента Константин Добройков, с когото работят вече трети сезон чух отново най-новата композиция на Пламен Джуров – Кончерто гроссо № 2. Този път прозвуча по-цялостно, по-информирано за всеки от ансамбъла и най-вече за диригента, по-компактно с открояване на движещите импулси във фактурното развитие на мотивите-символи (BACH – DSCH) в първата част (Метаморфози), характерните за ранния жанр диалози между солисти и състав. Проникновена втора бавна част (Приказка) създадоха, в която виолата (Огнян Константинов) и виолончелото (Димитър Тенчев) проведоха интимен разговор, с въздействаща експресивност. Третата част (Басня) някак отприщи импулсите в музикалното слово като скороговорка, която завършва много ефектно с музикантския сигнал и удар с крак от целия ансамбъл (не случайно предпочетоха тази част за бис на концерта). В Картини от България на Васил Казанджиев изваяха релефно образния език на композитора – с повече акценти в общата темброва сплав, с интензивно присъствие на характерните перкусии. Към това добавиха и усещането за ведър хумор, което се нанесе най-вече върху последните две части на творбата. По-проблемно бе Дивертиментото на Бела Барток – най-вече по отношение на ритмичния и динамичен баланс. Амбициозна бе програмата и на музикантите от Добрич. От нея бих откроила Баховия хорал “Ела, Спасителю на езичниците” в забележителната оркестрация на Оторино Респиги, бавната част от незавършения квартет на Веберн и първата част на първия струнен квартет от Константин Илиев, адаптирана за камерен оркестър от струнни от Милко Коларов. Свириха с настроение, плътно, с обемен звук, с ансамблова култура. Програмата продължи с филмова музика на Шнитке, която не получи най-адекватния си прочит по отношение на агогиката и темпритъма, на хумора, на жанровата специфика, на гротеската. За сметка на това концертът на Габровския камерен оркестър тази година направо ме въодушеви. Най-напред като адекватна, ентусиазирана реакция от музикантите на диригентския прочит. Иван Стоянов е истински музикант – с интуиция, но и с култура, с рефлекс, но и с рационален подход, спонтанен, но и много знаещ. Програмата му съчетаваше епохи, включваше солистките Ани Фурнаджиева (цигулка) и Демна Гигова (виола). И три премиери за България: напомняне за много малко известния у нас бароков композитор Джузепе Брешанело (1690-1758) с цигулков концерт, в който удобството в характерните за стила елементи (инструментална дисциплина във фразирането, овладяно вибрато, деликатна звукова орнаментика, умерена ансамблова плътност) бе демонстрирано по-скоро от оркестъра, отколкото от солистката Ани Фурнаджиева. Тя компенсира личните си проблеми в детайлите на музикалното слово (най-вече в орнаментиката) с ефектния си прочит на Сонатата за цигулка и камерен оркестър на Шнитке. Заедно с диригент и оркестър разкриха структурно квази бароковата игра, заложена в тази творба на ранния Шнитке, който още през 1963 година успява да съчетае контрастни образи, свързвайки полярна в спецификата си музикална текстура. Тук, в тази соната, главен герой е солиращият инструмент, който “задава” синтеза от образи, отлагащ се естествено в оркестровата тъкан. Прочитът на солистката и диригента ми напомниха съществената констатация на Губайдулина за музиката и на ранния Шнитке, цитирано в монографията на Валентина Холопова “Композиторът Алфред Шнитке”: “От самото начало до края ме поразяваше колосалната образна изобретателност на автора и най-вече факта, че всички най-различни по характер образи се подреждат в единно, стройно здание.” Всичко, което няколко години по късно в Квази уна соната за цигулка и камерен оркестър става неистово в балаганната експресия е заложено в тази първа соната. И това, според мен, бе основната теза в интерпретацията от музикантите. Последната премиера за България бе виоловият концерт на Моцартовия съвременник Карл Фридрих Целтер със солистка Демна Гигова. Преди това тя създаде реално интимно преживяване в елегично изпипаната пиеса на Филип Павлов “Съзерцание” за виола и струнен оркестър (2023). Гигова е инструменталист с всички качества, от които най-същественото, според мен, е нейният звук – метаморфозиращ, чувствен, плътен, обемен (но може да бъде и вълнуващо транспарентен), способен да се оцветява във всички багри, да ги полага в себе си и контрастно, и преливащи се една в друга. В концерта на Целтер към звуковия си “арсенал” тя добави впечатляващата си инструментална техника, лекотата и естествеността, с които музицира. И най-вече дълбокото познаване на особеностите на стила, които тя разкрива със забележителното си инструментално поведение В центъра на програмата, мисля не случайно, Иван Стоянов бе поставил Метаморфози за 13 струнни от Георги Тутев. Толкова рядко се свири тази пиеса на Тутев! Всъщност като почти цялата българска качествена музика, с изключение на няколко задължителни за начало на програми пиеси, станали вече шлагери. Очевидно за Стоянов фигурата на Тутев е особено важна – и сякаш тази почит се изрази в силно експресивния прочит на 10-минутната творба, разкрил клокочещата интензивност на високия смисъл в музиката на рядък, за българската музика, творец. Още веднъж ще подчертая, че концертът на Габровския камерен оркестър показа колко е важно неговото присъствие в нашата практика. Още по-важно е всяка институция, от която зависи финансирането на състава и музикантите му да направи необходимото за по-комфортното им всекидневие.
“Фрош” – квартетът, който отдавна се е посветил на съвременната музика съчета в програмата си музика деветнайсети, двайсети и двайсет и първи век. Негина Стоянова, Петя Димитрова, Мария Вълчанова и Теодора Атанасова започнаха със Струнен квартет № 1 “Шопски” от Георги Андреев. Беше малко изненадващо за мен, защото обикновено те свирят автори с различен почерк. Музиката на Георги Андреев е мотивирана предимно от фолклора. Това не би било проблем за мен, ако експлоатацията на традиционното наследство надхвърля цитатността и най-популярни асоциации, свързани с инструменталната практика в българската народна музика, която Андреев познава много добре. Изпълнителките бяха вложили цялото си звуково въображение за да модифицират клишираната ансамблова звучност, да избегнат нейната предвидимост и да подскажат по-интригуващи възможности в нея, най- вече чрез щриха и специфична темброва игра. До пиесата на Андреев, създаденият преди почти сто години пети квартет на Ейтор Вила Лобос прозвуча в една константна, общоприета модерност с разработения ансамбъл, с драматургично дефинираното тембриране, с гъвкавата агогика, със своеобразното”приплъзване” в инструменталната комбинаторика с изисканата бравурност, с великолепното вграждане на фолк-мотивите в ансамбловия канон. Прочитът на “Фрош” бе наситен с експресивна изразност, “дишаше” естествено в музикалното протичане и разкри напълно качествата на творбата. Концертът завърши с Третия квартет на Шуман, творба, която отдавна е в репертоара на ансамбъла и в която дамите от “Фрош” демонстрират качествената съвместност в своето музициране – съчетание от лирика, изповедност, напрежение в изказа, бушуваща енергия великолепно проведени “тишинни” сегменти.
Страхотна програма бе подготвил Драгомир Йосифов с Камерния хор на Пловдивската опера, една съвсем млада формация, създадена естествено по негова инициатива. Всъщност възможността да чуя позабравени и нови творби от Пипков, Тъпков, Константин Илиев, Иван Спасов и Пиронков бе първият подтик да бъда в Габрово почти седмица. След това дойдоха останалите “позивни” от фестивалната програма. Предлагам да се вгледаме в избора на Йосифов – неговите избори винаги са от значение. И носят много повече от елементарна информация. Така мисля. Освен че са уважени годишнините на Пипков (120) Константин Илиев (100) и Иван Спасов (90), а и Тъпков има 95 години от рождението си, в програмата са подредени песни, пиеси, които определят сериозния хоров дял, камерния потенциал във всичко онова, което се нарича българска хорова музика. Изграден е именно от тези големи имена (към тях може да се добавят още няколко) на композитори-естети, които имаха вкус и афинитет към поети като Далчев, Красински, Ракитин… Хорът – разбира се, че е формация в развитие като всяка нова формация. Но ако Йосифов реши да продъжи и на хористите продължава да им е интересен този поглед встрани от операта и мюзикъла и гмурването в сложната и взискателна камерна хорова материя само мога да се надявам че ще чуя още от тях. Още светла, бистра спятост и звуков разкош като в “Жестоко” по текст на Божидар Божилов (1968) на Пипков, още езикови багри като в “Трубадурските песни” (1998) на Тъпков, интензивното орнаментиране и звуковата амалгама, добре артикулирана, внимателно обагрена и чрез прецизния щрах, изградена в трудното съчетание на спонтанна, волна емисия и дисциплина при фразирането – “Зелени облаци” (1965) по текст на Славчо Красински на Константин Илиев, привлекателното тембриране и полифонично заиграване с чудесен легато-баланс в гласовия диалог в кантатата на Пиронков “Зеленият дъжд”, която интригува и с латентното емоционално излъчване, както и горестния лиричен план в Триптиха (1987) по текст на Николай Ракитин на Иван Спасов.
Обичам отговорни хора. Днес те са рядкост. Рядкост е и отдадеността на този възрожденски човек Иван Стоянов, който не се отказва да поддържа музикалния живот в родното Габрово. И да е отговорен за случилото се и неслучилото се. “Нека нося отговорността за грешките, които ще допусна и за пристрастията, които ще проявя”, беше писал Константин Илиев в своите “Спомени за живите”. Харесвам пристрастията на Стоянов в Габровския фестивал и мисля, че тази година събитието защити сериозно дългогодишното си съществуване.